Мнимата неизбежна отбрана като разновидност на фактическата грешка

Ключови думи: мнима неизбежна отбрана; фактическа грешка; въображаемо нападение; умисъл; непредпазливост; чл. 14 НК.

1. Когато нападението съществува в представата, но не и в действителността

При мнимата неизбежна отбрана липсва действително нападение, но лицето погрешно възприема факти, при които смята, че се защитава. Това я отличава както от законосъобразната неизбежна отбрана, така и от съзнателното насилие, оправдавано впоследствие с общо чувство за опасност.

Проблемът принадлежи към учението за вината. Обективно несъществуващото нападение не може да обоснове реална отбрана по чл. 12 НК. Погрешната представа обаче може да има значение по правилата за фактическата грешка и виновното причиняване. Чл. 14 НК е нормативната опора за разграничаване на изключения умисъл и евентуално запазената непредпазлива отговорност. Самият кодекс не съдържа отделен член, озаглавен „мнима неизбежна отбрана“. ^[1]

Тезата на статията е, че правната оценка трябва да възстанови не само обективната обстановка, но и конкретната погрешна представа. Не е достатъчно да се установи страх. Трябва да се изясни какво точно лицето е смятало за случващо се, защо е възприело това и дали при така представените факти защитата би била допустима.

2. Четири различни хипотези, които не бива да се смесват

Първата хипотеза е действително непосредствено противоправно нападение и защита в необходимите предели. Тогава се прилага чл. 12 НК, а не институтът на грешката. Втората е действително нападение с превишаване на пределите, при което се изследват вината и специалните правила за прекомерната защита. ^[1]

Третата е обективна липса на нападение, съчетана с действителна фактическа заблуда за неговото съществуване. Именно тя поставя проблема за мнимата отбрана. Четвъртата е съзнание за истинските факти, но неправилно убеждение, че законът позволява отмъщение, наказване или насилствена самопомощ. Последното не е фактическа грешка относно нападение само защото деецът нарича поведението си „защита“.

Отделно стоят психичните разстройства, които могат да поставят въпроса за вменяемостта по чл. 33 НК. Не всяко изкривено възприятие е невменяемост, както и не всяка подозрителност е фактическа грешка, изключваща умисъла. Различните правни основания изискват различни фактически предпоставки и не могат да бъдат използвани взаимозаменяемо. ^[1]

3. Съдържание на погрешната представа

Представата трябва да се отнася до конкретни факти: движение, възприето като непосредствено нападение; предмет, възприет като опасно средство; действие спрямо друго лице, възприето като противоправно насилие. Общото убеждение, че определен човек е опасен, не доказва само по себе си грешка за непосредствено посегателство в конкретния момент.

Изследването трябва да отговори какво лицето е видяло, чуло или по друг начин възприело и как го е свързало с непосредствена опасност. Разликата между възприятие и предположение е съществена. Предходната история може да обясни интерпретацията на двусмислен сигнал, но не отменя необходимостта да се установи самият сигнал и действителното му възприемане.

Не е необходимо погрешната представа да съвпада във всяка подробност с по-късното словесно описание. Събитията могат да бъдат бързи и възприятието — непълно. Но съществените обстоятелства, които оправдават защитната реакция според представата на дееца, трябва да могат да бъдат разграничени от последваща защитна версия.

4. Защо грешката може да изключи умисъла

Лице, което действително възприема несъществуващо нападение и реагира в рамките на допустимото при представената обстановка, не е в същото виновно положение като лице, което съзнава липсата на нападение и целенасочено уврежда другия. Разграничението произтича от принципа за виновна отговорност и правилата за фактическата грешка, а не от създаване на обективно право на отбрана срещу невинен човек. ^[1]

Тук са необходими две проверки. Действителна ли е грешката относно фактическата обстановка? И биха ли оправдали представените факти конкретното защитно действие? Ако лицето погрешно смята, че ще бъде леко побутнато, това не означава автоматично, че всяко тежко увреждане е обхванато от допустимата предполагаема защита.

Така се избягва превръщането на субективния страх в общо разрешение за насилие. Правото отчита фактическата заблуда, но не приема безусловно личната оценка на дееца за допустимите средства. Фактите могат да бъдат погрешно възприети; правните предели не се определят едностранно от лицето.

5. Извинима грешка и непредпазливо причиняване

След отпадане на умисъла трябва да се изследва дали незнанието или погрешното възприемане се дължат на непредпазливост. Ако лицето е било длъжно и е могло да разпознае истинската обстановка, може да възникне непредпазлива отговорност, но само когато законът предвижда наказуемост на съответното непредпазливо причиняване. Чл. 14, ал. 2 НК не създава нови непредпазливи престъпления. ^[1]

Дължимостта и възможността за правилна преценка трябва да бъдат установени конкретно. Значение имат видимостта, времето за реакция, предходните ясни сигнали, възможността за разграничаване на предметите и информацията, с която деецът действително е разполагал. Не е правилно от факта, че наблюдателят на запис впоследствие разпознава обстановката, да се заключава автоматично, че деецът е могъл да направи същото за секунди.

Обратно, спешността не трябва да се предполага само защото деецът я твърди. Ако обективните данни показват достатъчно време, ясна видимост и отсъствие на двусмислени действия, възможността за непредпазливо или умишлено причиняване трябва да се изследва според действителните факти. Няма обща привилегия за прибързаната агресивна интерпретация.

Особените знания и професионалната подготовка могат да имат значение за изискуемата и възможна преценка. Те обаче не пораждат презумпция за умисъл. Също така употребата на алкохол не се превръща сама по себе си в основание за извинима грешка; необходимо е да се разгледат конкретното психическо състояние и приложимите правила за вината.

6. Предполагаемо нападение и прекомерна предполагаема защита

Най-трудни са случаите, в които лицето погрешно възприема нападение, но причинява вреда, която би била явно прекомерна дори при представените от него факти. Тогава само установяването на заблудата не разрешава целия въпрос за вината. Трябва да се отдели грешката относно опасността от отношението към избраното увреждане.

Не е допустимо механично да се прилага привилегированият състав за превишаване на действителна неизбежна отбрана само защото лицето се е чувствало нападнато. Необходимо е да се обоснове нормативният път от установената погрешна представа до конкретната квалификация. Същото важи за позоваването на уплаха или смущение по чл. 12, ал. 4 НК, чиито предпоставки не се заместват с общо твърдение за страх. ^[1]

Защитаваният тук подход е последователен: най-напред се възстановява представеното нападение, след това се оценява допустимата защита при него, а едва след това се решава как грешката се отразява върху вината за действителното увреждане. Това не предлага универсална квалификация, а гарантира, че отделните правни въпроси няма да бъдат прескочени.

7. Съдебната проверка не се изчерпва с отричане на действително нападение

Обстоятелството, че няма действително нападение, изключва реалната отбрана, но логически не е достатъчно да изключи мнимата. За последната е нужно да се разгледа възприятието на дееца. Съдът трябва да отговори дали фактите подкрепят съществуването на твърдяната погрешна представа, а не само да повтори, че пострадалият обективно не е нападал.

В Решение № 131 от 17.03.2025 г. по н.д. № 54/2025 г. на ВКС, II н.о., възражението за мнима отбрана е разгледано в светлината на възприетата обстановка, поведението на пострадалия и механизма на уврежданията. Отхвърлянето му е основано на конкретната доказателствена несъстоятелност на предполагаемата защитна ситуация, а не на теза, че мнимата отбрана е принципно невъзможна. ^[2]

Не следва отделно фактическо съображение от такова решение да се превръща в общ медицински или правен закон. Например характерът на уврежданията има значение в конкретния механизъм, но не позволява универсално правило, че определен брой или дълбочина на наранявания винаги изключват отбранителна реакция.

8. Доказателства за действителната представа

Релевантни могат да бъдат непосредствените изявления, комуникацията преди събитието, положението на участниците, осветеността, записите и поведението веднага след реакцията. Нито един източник не трябва да се оценява изолирано. Последващото осъзнаване на грешката е различно от представата към момента на действието.

Експертизата може да изясни възможностите за възприятие, особености на психическото състояние или съответствието между описаната реакция и обективните следи. Тя не може да постанови правния извод, че е имало или не е имало мнима неизбежна отбрана. Оценката принадлежи на органа, който решава делото. ^[3]

Обвиняемият не носи тежестта да докаже невинността си. Това не превръща всяко твърдение за страх в установен факт, а задължава обвинението и съда да проверят относимите оправдателни обстоятелства. Несъмненото доказване по чл. 303 НПК се отнася и до виновното отношение към увреждането. ^[3]

При мотивиране на присъдата трябва да се разграничат три възможни извода: погрешната представа не е съществувала; съществувала е, но е била непредпазливо формирана; съществувала е и не може да бъде вменена като непредпазливост. Те водят до различни последици и не могат да бъдат заменени с обща оценка, че „реакцията е неоправдана“.

9. Аналитичен пример и заключение

Примерният казус не описва реално дело. В слабо осветено помещение човек възприема предмет в чужда ръка като непосредствено средство за нападение и реагира. Правната оценка зависи от действителните движения, видимостта, предходното поведение и времето за разпознаване. Необходимо е да се установи дали е имало истинска заблуда и какво защитно действие би било допустимо при представената опасност.

Ако лицето е разпознало безвредния характер на предмета, но все пак уврежда другия поради стар конфликт, не е налице фактическа грешка за нападение. Ако реално е сгрешило, но е могло и е било длъжно да прецени правилно, се поставя въпросът за непредпазливото причиняване. Ако грешката не се дължи на непредпазливост, изводът е различен. Нито един от тези варианти не може да бъде избран без доказателствена реконструкция.

Мнимата неизбежна отбрана не е обективно оправдание за увреждане на невинен човек. Тя е институт за точно разграничаване на вината при погрешно възприета отбранителна ситуация. Нейното приложение защитава принципа на личната виновна отговорност, без да превръща страха в правомощие за насилие.

Текстът има общ теоретико-практически характер. За конкретен казус се съобразяват приложимият във времето закон и чл. 2 НК. Хипотетичните примери служат само за правен анализ и не описват действителни дела.